„Нищо не освобождава така човека, както знанието!”
Иван Сеергеевич Тургенин
Данчо Гурдев е студент в IV курс, специалност Медицина към МУ – Пловдив. Завършил е ЕГ „Иван Вазов“ гр. Пловдив. Семеен е от началото на първи курс, а от година е и щастлив баща на едно момиченце. Амбициозна личност, обича предизвикателствата.
С този встъпителен цитат, с тази върховна мисъл, съдържаща малко думи, а огромен смисъл, започвам есето си, с надежда да му вдъхна живот, който тази тема заслужава!
Неоспорим факт е, че в момента се намираме във време, в което всички ние – деца, подрастващи, юноши, зрели, възрастни, учящи или не, сме свързани с технологии, заобиколени сме от тях не можем без тях?! Случайно ли е тогава възникването на израза „Мишката изяде книжката“?!
За щастие обаче, винаги има едно „но“, но, зад което се крие един изключително богат на опит, информация, открития, свързващ старото с младото свят в лицето на библиотеката.
Независимо колко бързо се развиват технологиите, независимо от това, че повечето от нас – студентите, притежават по една огромна библиотека в джобовете си, винаги идва момент, в който всеки един изпитва желание, нужда да се откъсне от заобикалящата го реалност, а какво по-добро място от университетската библиотека?
За жалост, като едни роби на своето време, на забързаното ежедневие, на което сме поданици, се сещаме за това свято място, което би могло да ни даде свободата, в истинския си смисъл, а именно свобода на мисълта, по-рядко, отколкото трябва.
Заменихме книгата, това творение, което би могло да се нареди сред едни от най-великите на този свят, с технологията, с новото, с модерното… Осъзнаваме ли обаче, че сядайки на библиотечния стол, сгушвайки се в ъгъла, отваряйки книга, е един от малкото начини да се освободим от всички тревоги, от всички ангажименти, от всичко?
Университетската библиотека, а казвам университетска, не заради темата, а защото смятам, че голяма част от мен принадлежи на тази структура, е един от малкото „светове“, в които се чувствам свободен. Влизайки в него, осъзнавам, че съм завъртял ключалката и отворил тежките врати, които ме ограничават, и давам воля на умa, и мисълта ми, позволявам им – нека се потопят в този извор на идеи, нека достигнат нови хоризонти!
Всеки път, когато вляза в библиотеката, знам, че отдавам почит на хилядите автори, които са посветили част от времето си, а защо не и целия си живот, на това, да предадат на следващите поколения своя опит, знания, несполуки, открития. Та кой съм аз, че да не ги почета!
Всеки път, когато сядам на стола и отварям книга (наричам дотук и ще продължа, книга – всеки учебник, ръководство, атлас, наръчник) знам, че ще открия нещо ново, нещо, което не зная! Това е силата ѝ, тя е едно от малкото неща, които са способни да ни обогатят, да направят по-добри и по-богати душите ни.
Та нали Александър Петрович (пс. Шандор Петьофи) – поет и символ на стремежа на унгарците към свобода и независимост е казал: „Студент – това е все още нищо, от което може да излезе всичко!“ Нима едни от основните фактори да се изградим като личности, „от нас да излезе нещо“ и то да е значимо, не са нашите преподаватели и нашата литература? Дори не се сещам за други, които са достойни да бъдат наредени до тези!
Изпълнен съм с благодарност към хората, които пазят и развиват така ревниво това малко кътче, което стои там, очаква ни безкористно, готово да ни даде всичко, което притежава, на цената на нашето свободно време.
Правил съм го, откогато започнах да вървя по стъпките на най-свещената професия – медицината, и съм готов да продължа до края, да дарявам голяма част от времето си на университетската библиотека, осъзнал съм, че освен въздухът, морският бриз, планинският изглед това е едно от малкото на брой неща, останали безплатни на този свят!
Завършвайки, се позовавам на мисъл на А. Айнщайн – „Не е важно да знаеш всичко, важно е да знаеш къде да го намериш!“ Е, аз знам, а Вие?