Продължение от бр. 16
Доц. Калева: Вие, д-р Стоянова, винаги ли сте била пълната отличничка? Какво Ви мотивира да изберете найтежката клинична специалност „педиатрия“ и в нея найтрудната – работата с онкоболните деца?
Д-р Стоянова: През цялото си следване нямам петица. Отивах на изпит не толкова да го взема, а да не получа по-малко от шестица. Това чувство не го харесвах, но то се беше загнездило у мен. Баща ми беше лекар – невролог. Непрекъснато ми рисуваше мозъци. От дете знаех кръстосването на пътищата. Той така обясняваше и на пациентите си и аз се учех от това. Много обичах децата. И имах две детски мечти: да стана детски учител или детски лекар. Детски учител не станах, защото изобщо не мога да пея, а това беше задължително. И избрах педиатрията. Защо избрах детската онкология, е малко по-сложен въпрос. Това е въпрос на едно събитие в нашето семейство. Бях на три-четири години лекар. Мъжът ми на 33 години – също лекар, асистент в АГ клиника. Доц. Мурджев, бащата на проф. Мурджева, му откри карцином на тестисите. Всички казваха, че е много важно с какво ще го лекуваме: с облъчване или химиотерапия. Казаха, че му остава да живее един-два месеца. Когато влязох за хистологията при проф. Миленков, вие сигурно не си спомняте, стоях до вратата и вие ми дадохте разчитането. Там пишеше: обилие от метастази. Беше много жестоко за мен. Събрах сили. Сега не знам как съм събирала тези сили, може би защото съм била по-млада или защото съм знаела по-малко. Изчетох всички списания „Cancer“, осигурихме лекарствата, даже писах до Америка и от там ми отговориха, че не облъчването, а химеотерапията е правилното поведение, и проведохме жестоки курсове платинол базирани режими. И той още е жив. Тогава повярвах, че можем да помагаме на онкоболните. За съжаление, знам че е много трудно, и че не можем да помагаме на всички, но можем да направим много. Никога не съм гледала на онкоболните деца като на обречени. Винаги съм се борила с каквото можем да им помогнем. Вече знам, че не може навсякъде да помагаме, но дори да загубим някое дете, родителят, когато разбере, че за това дете е направено всичко възможно, го понася по-леко. Никак не ми тежи онкологията. На мен животът ми е там. Най-големият професор – Киров, можеше да дойде в понеделник да оперира мъжа ми, но аз казах: „Не! Аз вярвам само на Пловдив, на нашия екип, на пловдивските уролози: доц. Мурджев, д-р Дичев и д-р Златанов.“ Те оперираха мъжа ми.
Проф. Мурджева: Може ли нещо да допълня? Ти ми припомни едно време, което мен много ме развълнува. Д-р Стоянова беше мой асистент. Нашата група с връзки влезе при нея, за да ни бъде асистент. Нашите бащи бяха приятели. Те бяха съкурсници. И така, ние се познавахме. Аз също знаех, че Галя е пълна отличничка. Тя е много добър асистент и мога да го кажа от личните си впечатления. А що се отнася до историята с д-р Делев, невероятно е как животът връща понякога някои неща. Благодарение на д-р Делев, който е изключителен акушер-гинеколог, моят син дойде на бял свят.
Доц. Калева: Ще се опитам да променя атмосферата в залата и ще се обърна към проф. Кавлаков с въпроса: Има ли нещо не много възпитателно във Вашия студентски живот? Случвало ли Ви се е например да преписвате на изпит? Няма да питам проф. Миленков, защото той беше категоричен, че никога не му се е случвало. А Вие, проф. Кавлаков?
Проф. Кавлаков: Да, преписвал съм по биохимия. Винаги съм бил подготвен. Завършил съм и средно, и висше образование с отличен успех. Но по биохимия материалът ми се съпротивляваше, направих един „пищов“ и… Но по-голям грешник съм като подсказвач. Подготовката ми в областта на стоматологията ми даваше възможност да помагам на дамите по време на следването и това ми осигуряваше определен комфорт и внимание. Аз изпитвам истинско щастие, когато мога да помогна на някого. За подсказването не съм се чувствал виновен. Винаги съм искал да подскажа, защото, като подскажа и другият успее, това ми е доставяло удоволствие. После по време на преподаването и по време на изпитването не съм бил от най-строгите. Отнасял съм се толерантно към студенти. Ако не могат да се сетят и да отговорят на въпроса, им давам учебника да прочетат десетина минути и след това да дойдат при мен и да говорят. Убеден съм, че ако един човек не е подготвен, и да му подскажеш, той пак няма да отговори. За пет минути знание не се получава. Като хвана някого, че преписва, го карам след това десет пъти да препише това, което е искал да препише.
Доц. Калева: Проф. Мурджева, как избрахте Вие Вашата трудна и на пръв поглед сякаш много скучна специалност? Как успяхте да изучите микрокосмоса на микроорганизмите? Как успявате от тази скучна специалност да направите една приказка и как бихте мотивирали някои от младите да тръгнат по този труден път?
Проф. Мурджева: Бих започнала с микробиологията. За мен и моите колеги микробиологията съвсем не е скучна. Тя може да бъде скучна само ако я учиш със сухи факти. Но ако тя се преподава и се учи като медицинска микробиология, тоест как микроорганизмите с огромния си арсенал от патогенни фактори влияят върху патогенезата на инфекциозната болест, как се стига до развитието на тази инфекция или възпалителен процес благодарение на микробите, тогава нещата не са скучни, а са вълнуващи. Как да контролираме този инфекциозен процес, в който участват микробите, и какво антибиотично лечение да използваме, как да предотвратяваме възникването на епидемиите – това никак не е скучно. Това са неща от практиката и колкото е скучна медицината, толкава може да бъде скучна и микробиологията. А този микрокосмос е много вълнуващ. Дори само ако осъзнаем факта, че 90% от клетките в нашето тяло са микробни клетки. Не е ли невероятно това, че ние всички се считаме за човеци, а само 10% от нашите клетки са еукариотни. Милиарди са микробите, които живеят „щастливо“ в нашия организъм. Не е ли вълнуващо това, че тези микроби имат двойствена роля!? За имунологията, как бих мотивирала моите студенти да я изучават или да я продължат. Правя го на лекциите, правят го и моите колеги на упражненията. Клиничната имунология е изключително интелигентна. Самият факт, че има повече от двадесет нобелисти, които са работили в областта на експерименталната и клиничната имунология, говори за това. През последните години тази дисциплина претърпя невероятно приложно развитие. Благодарение на нея ние знаем как да управляваме репродуктивните нарушения. Тази дисциплина ни помага да разбираме механизмите на траспантологията и как да правим трансплантациите. И това, че при нас е твърде теоретизирана, не значи, че е по-малко интересна.
Продължение в бр. 18