МЕДИЦИНАТА Е ПРЕКРАСНА И КОГАТО Я ОБИЧАШ, НЯМА ДРУГО ПО-ХУБАВО ОТ НЕЯ
В рамките на „Нощта на учените – 2015“ се проведе среща на поколенията под наименованието „Мисия – преподавател в МУ – Пловдив“, свързана с издаването на сборника със спомени на преподаватели от висшето училище „Посветени на хуманността“. Преди да започне срещата, участниците в нея – проф. д-р Петър Кавлаков, дм; проф. д-р Христо Миленков, проф. д-р Мариана Мурджева, дм; доц. д-р Нешка Манчорова, дм; и д-р Ангелина Стоянова, бяха представени с видеовизитки, подготвени от сътрудниците на Научен отдел. В залата на втора аудитория в Аудиторния комплекс присъстваха преподаватели, студенти, роднини на участниците, поели по пътя на родителите си. Срещата беше открита от зам.-ректор НД, проф. д-р Виктория Сарафян, дмн
Проф. Сарафян: Водещ на срещата ще бъде доц. Калева. Тя е израснала в семейство, в което се е говорило за наука, за медицина. По повелята на тогавашното време, когато всички трябваше да бъдем всестранноразвити личности, доц. Калева свиреше на пиано, танцуваше балет и се занимаваше успешно с гимнастика. Тя е всеотдаен лекар – това знаем всички, и е майка на три деца. Повече мисля, че не е необходимо да казвам. Доц. Калева заслужава нашите адмирации.
Доц. Калева: Благодаря за топлите думи, проф. Сарафян. Не ги очаквах. Добре дошли, колеги, в традиционното представяне на „Нощта на учените“ в нашия университет. Проф. Миленков, кажете, моля, няколко думи за Вашето семейство, за Вашите деца, за внуците Ви. Някой от тях следва ли семейната традиция?
Проф. Миленков: Аз съм единственият, който се занимава с медицина. По-голямата ми дъщеря от малка рисуваше и стана художничка. Втората се насочи към филологията. Имам един внук. Той прояви музикални заложби. Купихме му цигулка. Прегърна я, зарадва се, започна да учи цигулка. Едновременно с това повече рисуваше, отколкото свиреше. Когато стана в шести клас, каза: „Аз повече с цигулка няма да се занимавам!“ И стана художник.
Доц. Калева: А Вие, д-р Стоянова, ще ни кажете ли за Вашето семейство, за Вашия син, който е тук, в залата?
Д-р Стоянова: В моето семейство няма нищо особено. С един мъж съм цял живот. Имам едно дете, за съжаление. Може би трябва много да му се извиня, че не съм най-добрата майка, много съм го зарязвала. Синът ми в едно съчинение като ученик беше написал: „Моята майка е средна по добрина!“ Да, така е. Ние бяхме отдадени на професията. Надявам се да е разбрал, че това не е толкова лошо. Сега съм най-щастливата баба с една малка Ангелинка на три месеца. И пак работя и няма време за нея.
Доц. Калева: Проф. Мурджева, Вие как повлияхте на сина си в избора му на професия и на специалност? Той не Ви последва плътно? Проф. Мурджева: Моят син е трето поколение хирург и вече е асистент в нашия университет. Мисля, че индиректно съм му повлияла, както е повлиял и баща му, защото и той произхожда от семейство на медици. Вкъщи много се говореше за медицина и здравеопазване. Още на две години и половина синът ми твърдеше, че ще стане хирург. И тази негова мечта се сбъдна. Като гледам отстрани, имам усещането, че работи с интерес и любов. Аз съм повлияна да стана лекар не само от присъствието на баща ми, но и от много други роднини около мен. Част от нашите родови срещи винаги са били свързани с коментар на някои пациенти. И този невероятен латински език, сякаш от някакъв друг приказен свят, ме караше да мисля за медицината като за моя професия. А що се отнася до преподаването – тук влияние има и майка ми – гимназиална учителка. Радвам се, че синът ми остана в България. Той избра трудния път да се реализира като лекар тук. Дали съм му повлияла за това, мисля, че не съм, както не съм му повлияла за избора да специализира обща хирургия. Смятам, че тук отново гените са важни. Оценявам високо факта, че той избра да учи в България и има много активна гражданска и обществена позиция по проблемите в здравеопазването. Това на мен ми липсва и се радвам, че той го прави, и повече млади хора трябва да го правят, защото това може да промени статуквото в момента.
Доц. Калева: И сега към доц. Манчорова. Тя е млада жена, млада майка. Въпросът е директно към нейния избор да бъде стоматолог, специалист по една много трудна за произнасяне специалност: оперативно зъболечение и ендодонтия. Това Ваша детска мечта ли беше, или стечение на обстоятелствата?
Доц. Манчорова: Благодаря за тази покана. За мен е чест да бъда тук. Аз не принадлежа към семейство, което има традиции в медицината. Но откакто имам съзнателен живот, памет, още от детските ми години съм искала да бъда лекар. И цялото ми детство премина в изписването на едни дълги рецепти. Когато ме питаха какво точно пиша, аз казвах, че пиша формулата на лекарството за безсмъртие. Моята мисия в университета и като дентален лекар, и като учител е да формирам отношението, което трябва да имат нашите студенти към пациентите, и да бъдат онези всеотдайни учители, които всички заслужаваме.
Доц. Калева: През цялото време фон на нашата среща са любимите мелодии на гостите ни. Следващият ми въпрос е към проф. Кавлаков, а след това и към проф. Миленков. Имахте ли бедно детство, това помогна ли Ви за високите бъдещи цели? Днес усещате ли бедността като частично ограбен живот, или напротив, това ви е мотивирало?
Проф. Кавлаков: Човек може да бъде беден само тогава, когато е мързелив. Аз съм обикновено момче, родено в Пещера, в занаятчийско семейство. Липсвали са ми много неща, но никога не съм се чувствал беден. Животът не се определя от това колко пари имаш, а колко голяма душа носиш. Като студент имах един хазаин, който казваше, че бедността не е порок, но е чиста свинщина. Прекъсвал съм гимназия, въпреки че бях отличен ученик, за да работя и да осигурявам средства за семейството. Но това пък предопредели избора ми на професия. Работих две години като зъботехник. Моята голяма мечта беше да уча право, но баща ми каза: Избери професия, която и да те затворят, да можеш да я работиш. В този смисъл аз съм избрал най-правилния път. Всички тук, които са избрали тази професия, са истински щастливи хора. Нашата професия позволява да бъдеш полезен на хората, да им помагаш и това прави човека щастлив. Но тя е професия, която изисква и голяма отговорност, много сила, защото хората, с които работим, болестта, която носят, и болката ги правят често неадекватни в поведението. Работата и трудолюбието правят човека истински, човечен.
Доц. Калева: Проф. Миленков, дали не правим грешка, когато в съвременния живот осигуряваме на децата си всичко, дори и онова, което те още не са пожелали? Имат ли децата ни мотивация да работят, след като получават всичко даром?
Проф. Миленков: Това е един изключително труден въпрос. Искам да дам примери. Нелсън Рокфелер разказва, че като студент, бил винаги само с центове в джоба. А двама руски журналисти, които с кола са пропътували САЩ, описват, че на една газстанция са обслужени от младо момиче. По-късно разбират, че това е дъщерята на губернатора. Даже в изключително богати фамилии трудът се разбира като осо-възпитание. Срещал съм и деца от бедни фамилии да не се развиват добре в бъдеще, както и деца от заможни фамилии да не са постигнали нещо значимо в живота си. Но знам, че и у нас, независимо от средата, има деца, които са постигали много в живота си.
Разговорът е публикуван със съкращения. Продължение в бр. 17. АМ