Дори и Вселената е възникнала след Големия взрив, а какво да кажем за първите години след войната?! Години на революционна социална промяна, години на кипеж, заредени с ентусиазъм и с много надежди. Някои от тях са се оказали наивни, някои са донесли големи разочарования, но други са устояли и процъфтели във времето, защото са отговорили на назрялата обществена необходимост.
Есента на 1944 г.: Първа българска армия настъпва към Крива паланка… Страната буквално е гладна, гола и боса. Във времето на купонна система и на недостиг дори на пирони България се ориентира към индустриализация, към модернизация на селското стопанство, на образованието и здравеопазването. А затова са нужни кадри – хиляди лекари, агрономи, инженери, които не могат да бъдат произведени само от софийските университети.
Нужен е втори университетски център!
Идеята за откриване на висше учебно заведение в Пловдив назрява в града от десетилетия, но с времето тя бива ту изоставяна, ту изтупвана от забравата, ала поради едни или други причини – политически или икономически, не успява да види бял свят.
Още в далечната 1884 г. има решение за откриване на висше училище, което по френски образец да подготвя административни служители, икономисти и политици. Само за година подготовката навлиза в напреднала фаза, дори е определена дата на откриването – 1 октомври 1885 г. Обаче следват бурни събития – Съединението, после Сръбско-българската война и т.н… Обединена България печели Източна Румелия, но Пловдив губи шанса за свой университет.
След повече от половин век, през 1944 г., будни пловдивчани се обединяват отново в „Общограждански комитет за културното издигане на Пловдив“, с ясни и амбициозни цели: градът да има свое музикално училище, симфоничен оркестър, висше учебно заведение.
Ако използваме съвременната терминология, лобито за културния просперитет на пловдивчани е било съставено от хора с високи позиции в обществото, признати авторитети и професионалисти, популярни сред своите съграждани – тук са Йордан Божилов, областен директор, двама последователни градоначалници – д-р Асен Кожухаров и Иван Перпелиев, председателят на утвърденото и обичано Пловдивско певческо дружество, юристът Никола Янев, директорът на Народната библиотека Русин Филипов, областният училищен инспектор Стоян Бодуров, музикологът Трендафил Миланов и музикантът Аврам Литман, обществениците Демир Янев, Г. Костов, П. Пешев, артистът Стефан Христев, художникът Петър Славов и други.
Пловдив се смята за един от най-древните „живи“ градове не само в Европа, но и в света. Осем хиляди години животът в него е пулсирал – от раждането до смъртта, с помощта на хиляди лечители: от билкарите до завършилите из Европа лекари, посветили се на своя народ. Делото им изгражда култ към медицината в града под тепетата. Нали точно тук е открит запазеният от II век каменен фриз с изображения на всеки един от членовете на семейството на Асклепий! Затова идеята за откриване не просто на университет, а на Медицински факултет се посреща с въодушевление.
В предварителните препирни между столичните чиновници се чуват и възражения, че в града няма условия и нужда да се разкрива висше учебно заведение, но д-р Рачо Ангелов, първият следвоенен министър на народното здраве, отсича, че ако трябва: „Ще поставим в градската градина една табела с надпис „Медицински факултет“ и ще започнем оттук!“.
Не било точно така. Не се е започнало на гола поляна, а от пловдивската Първостепенна държавна болница. И не просто от нейните сгради (дори някои от днешните са останали още от турско време), а от будните пловдивски лекари. На 21 януари 1945 г. излиза единственият и специален брой на вестник „Културен Пловдив“, посветен изцяло на каузата на бъдещия университет.
Изключително благоприятните условия за създаване на медицински факултет били представени в статия на д-р Теофил Груев, по това време управител на Международната католическа болница в града. Зад него стояли бъдещите първостроители на Висшия медицински институт – педиатърът д-р Иван Вапцаров, интернистът д-р Антон Митов, д-р Любен Телчаров, патолог в Католическата болница. Днес машинално поставяме пред тези светли имена професорската титла, но ето откъде започва пътят им!
В резултат още в края на януари 1945 г. Министерството на народното просвещение „залпово“ обявява решение за обособяването на втори университетски център в страната – този в Пловдив. То предвижда поетапно откриването на няколко факултета за особено дефицитните по това време кадри – агрономически, медицински, юридичeски, историко-филологически, стопански, физико-математически. Но по терминологията на току-що отминалата война, някои залпове остават само фойeрверки във въздуха, ако нямат подкрепа от пехотата…
През пролетта и лятото на 1945 г. две нови делегации на лобисти за културното развитие на Пловдив атакуват София, търсейки помощ от високите етажи на тогавашната власт – регенти, министри, началници на канцеларии, експерти.За успешната мисия помагат и новите идеи за децентрализиране на висшето образование, с които се цели обучението на специалисти по местата, където има най-належаща нужда от тях. Идеята за децентрализацията обаче се оказва нож с две остриета, защото още през април същата година се предявяват претенции от други градове като Варна, Свищов и Плевен. Възнамерявало се в Пловдив да се открие само един факултет, но отрезвяването дошло преди всичко от реализма в позицията на Софийския университет.
През м. юли 1945 г. Пловдив бил посетен лично от министър Рачо Ангелов, първи сторонник на идеята за университета, който довел със себе си и декана на Медицинския факултет проф. Димитър Ораховац. Те били посрещнати от председателя на културния комитет и областен управител Юрдан Божилов, от кмета Иван Перпелиев и от д-р Иван Вапцаров. На тази делова среща за първи път конкретно са се обсъждали и кадровите проблеми на бъдещия Медицински факултет. С оглед на нуждите на Южна България, в Пловдив приоритет се дава на Медицинския и Аграрно-лесовъдния факултет.
Административното решение е по-лесната част от проблема, но за изпълнението му трябват ред условия. Необходимата материално-техничeска база няма как да се появи с едно махване на магическата пръчка, а и нужните добре обучени преподаватели не могат да се намерят още в първите месеци тук, в Пловдив. Местните първенци и ентусиастите за идеята оглеждат всички по-големи салони и помещения в града, предлагат и спорят по преместване на училища, болници, физкултурни салони, недовършени постройки, дори и земеделско стопанство извън чертите на града. Старейшините от Пловдивската община не се бавят с оказването на съдействие от тяхна страна и с единодушно гласуване определят свободни терени за строителството на новата материална база.
Откликва и цялото пловдивско гражданство. Пловдивската община предвидила 30 милиона лева за нуждите на бъдещия университет, от които първите 10 милиона били веднага в разположение на „Културния комитет“. В отговор на апела на комитета скромни суми за материално подпомагане са внесени от пловдивските училища, от работници от предприятия, спортисти, собствениците на частните кина, железничарската кооперация на гара Пловдив (340 000 лв.!), а Общината е повишила със стотинки цената на пивото, за да има отчисления за идеята.
С Указ № 180 от 4 август 1945 г. вече официално е оповестено създаването на първото пловдивско висше учебно заведение. На указа са положени собственоръчно подписите на тримата регенти по онова време – проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов, потвърдени от министър-председателя Кимон Георгиев. Подписалите възлагат на Министерството на просвещението изпълнението на указа, който влиза в сила при обнародването му в „Държавен вестник“. Текстът на указа е публикуван в броя на вестника от 20 август 1945 г., с което вече университетът започва своето официално летоброене и става първата сбъдната мечта на ентусиастите от гражданския комитет, инициатор на новите символи на Пловдив.
През летните месеци трескаво кипи и подготовката не само на базата, но и подборът на преподавателите. Ясно е, че в такива срокове пловдивчани могат да осигурят макар и разпръсната териториално база за теоретична подготовка, а за практическата подготовка на бъдещите лекари ще се разчита на съществуващите лечебни заведения в града. За проблемa с преподавателите е ясно, че на този етап ще се разчита изцяло на утвърдени имена от София.
Със заповед на министъра на просвещението в града под тепетата са командировани по трима преподаватели от съответните столични факултети и така първият академичен съвет, а след това и факултетните съвети вече са факт. В столичната „десантна“ група при медиците са включени проф. д-р Георги Янков, проф. д-р Петър Христов и доц. д-р Марко Марков, а аграрниците се водят от проф. Васил Стоянов.
акад. Г. ЯНКОВ
1945 – 1946 г.
Малко ще изпреварим събитията и ще посочим, че няколко години по-късно, през 1950 г., двата факултета се отделят в две напълно самостоятелни учебни заведения – Медицинска академия и Висш селскостопански институт, по-късно Аграрен университет – Пловдив. Но да не избързваме повече, защото рискуваме ентусиазмът и романтиката отпреди седемдесет години да загубят от своите емоционални послания към днешния ден.
Паметната дата е 9 декември 1945 г., неделя. Салонът на Военния клуб се оказва тесен да побере ентусиазираното множество. Пред смълчаното гражданство министър Димо Казасов обявява решението, с което на първия пловдивски университет се дава името на автора на „История славянобългарска“, будител и основоположник на Българското възраждане Паисий Хилендарски. Своята благословия и пожелания за здраве и духовно развитие изказва и българският екзарх Стефан I Български, който преди години е бил учител в Пловдивската мъжка гимназия и сега есъпричастен към мечтите и вълненията на пловдивчани. После се редят поздравления от министри, градоначалници, общественици.
Финалът на събитието е с особен емоционален градус, с елемент на изненада: на сцената е друга рожба на „Културния комитет“ – първият симфоничен оркестър на града, който от този ден ще присъства неизменно в богатия културен афиш на Пловдив.
Още преди това първокурсниците вече са започнали своите редовни занимания. Още в края на октомври 1945 г. на факултета са предоставени помещения в Областната стопанска камера, както и сградата на „Дом за благотворителността и народното здраве – Д. Р. Кудоглу“ (до Централната поща; през 1949 г. в нея се настаняват Катедрите по микробиология и по хигиена).
За да се компенсира липсата на материална база и преподаватели, максимално се оптимизират учебните програми на двата факултета. Лекциите по някои дисциплини, като химия например, се четат едновременно пред слята аудитория от медици и агрономи, в залата на кино „Балкан“ (днешното „Бинго“ на ул. „Княз Александър“).
Лекциите по специалните предмети се изнасят във физкултурния салон на Търговската гимназия (освободена от съветска военна болница; там в избените помещения е секционната зала на анатомията). Когато не достигат маси или столове, по-изобретателните си носят сгъваеми столчета – да ловят знания, както рибарите край Марица.
Студентският състав, рожба на времето си, носи своя колорит. Между две лекции към залите се нижат момичета, които още не са се разделили с черните ученически престилки, едни от мъжете са с едва набол мъх по бузите, други – вече с хайдушки мустаци, трети се перчат с военни реквизити – авиаторско яке, ботуши и бричове; мяркат се даже и свещеници с веещи се раса. Но всички те са понесени от едно общо желание – науката! Изключително острият по онова време проблем – липсата на учебници, се решава с преписване на ръка до премала, понякога и на газени лампи.
След години мнозина ще си спомнят с умиление първата медицинска лекция – „Увод в биологията“, представена от д-р Радой Попиванов в претъпкания салон на кино „Балкан“. Заедно с него от София идва и физикът Никола Карабашев. Пред почти 500 души чете първата си лекция анатомът д-р Димитър Станишев. Преди това, още в началото на септември, ръководството на Факултета приема предложението за две водещи имена от столицата – доц. д-р Богоя Юруков поема новооткритата Катедра по терапия и става временен ръководител на Катедрата по фармакология, а начело на Катедрата по кожни болести застава проф. д-р Цветан Кръстанов.
Без отлагане се обявяват конкурси за редовни доценти в катедри, които нямат ангажирани хабилитирани лица. Това са решения, които не могат да се отлагат във времето, тъй като при откриването на факултета в него има само пет хабилитирани преподаватели. С обявените конкурси още на първия етап техният брой се удвоява и за следващата 1946/47 учебна година факултетният съвет вече е в оптимален състав: четирима професори – проф. Цветан Кръстанов (кожни болести), проф. Богоя Юруков (фармакология и терапия), проф. Кирил Чолаков (психиатрия и неврология) и проф. Марин Рашев (вътрешни болести), а доценти са доц. Антон Червенаков (хирургия), д-р Иван Митев (биохимия), д-р Георги Михайлов (съдебна медицина) и доц. Елисей Янев (микробиология).
1946 – 1947 г.
Нестандартна е и биографията на проф. Юруков: докато учи медицина в София, той следва политически и стопански науки в Свободния университет, в Щатите е Рокфелеров стипендиант, има признати три медицински специалности и специализации в Хамбург, Букурещ, Балтимор, Париж и Франкфурт.
Пет години след началото, във факултета вече преподават 27 хабилитирани преподаватели и 134 асистенти. Още преди двата факултета на Пловдивския университет да се разделят, теоретичните катедри се настаняват в бившия френски девически колеж (на ул. „Ц. Дюстабанов“). Хвърлят се много сили и средства за ремонт на сградите, за устройване на аудиториите, в които ще се преподават химия, физика, анатомия, биология и биохимия, чужди езици, ще се разположат канцелариите на ректората, библиотеката и физкултурния салон. Търсят се и възможности за разширяване на болничната база, в която се включват Пловдивската Международна католическа болница, както и частните клиники на д-р Стойчев и д-р Попов.
С Указ № 247 от 28 май 1950 г. Медицинският факултет се обособява като Пловдивска медицинска академия, а на 25 октомври 1950 г. c Указ № 566 на Президиума на Народното събрание академията получава името на бележития руски учен, Нобеловия лауреат Иван Петрович Павлов (късмет, защото софийската е наречена „Вълко Червенков“).
проф. Елисей ЯНЕВ
1950 – 1953 г.